Стъпка по стъпка

Понеже днес на блога ми цъфна алена буквичка, нека обясня как се стигна дотук.

Средата, в която съм израснала, е православно християнска- традициите, празниците, храната. Мисленето на семейството ми обаче беше светско. В тази среда на комфортна и лека религия с лек уклон към суеверията баща ми реши да ми чете старогръцки митове и легенди, което завинаги запечата в мен идеята, че религията е атрибут на хората, времето и обществото.

Tипично за детската възраст е и съмнението в религията. То не е осъзнато, но често е фактор за отдалечаване от религията. Нямам много ясни спомени за този пръв период на съмнение, но си спомням, че все се чудех защо бог не се намесва повече- защо не ми помага да направя челна стойка от първия път например.

Последваха години, в които религията не играеше особена роля, но на помощ дойдоха хормоните и пубертета, както и типичния за него инат, проявяващ се във всички области.

По-интелигентни от мен хора виждат пропуските на християнството (или на наследената си традиционна религия, каквато и да е тя) и бързо си правят извод за всички религии. Аз обаче, вместо да стигна до фазата атеизъм още тогава, просто смених коловозите и се насочих към източните религии и техните производни. Години наред се занимавах с Уика.

Ето и оправданието: според Сам Харис западната и източната религия се отличават фундаментално по това, че западните религии залагат на вярата. Източните пък са въвели система за самонаблюдение и регистриране на феномените на ума, която може да ни каже доста интересни неща за човешкия мозък и човешката природа дори и без нужда от вяра. Без да имам тази формулировка, ми хареса идеята, че човек сам е отговорен за търсенето на истината, а не е принуден да приема нечия истина. Колко типично за тийн периода...

Точно тогава прекарах няколко години, обявявайки, че религията ми е Уика, вярвам в Богинята, почитам пълнолунието, гледам на карти Таро и на руни. Това беше период на голям ентусиазъм, но точно той отвори вратата към съмнението.

Уика обещава доста неща- едно от тях е, че човек може да промени живота си чрез магически ритуали. Тази идея за контрол може да се хареса доста на една тийнейджърка с неудобно голям нос и скоби на зъбите си. Затова се заех с магиите сериозно- и още толкова сериозно наблюдавах резултата им върху реалния свят.

Въпрос на време беше да забележа, че всъщност няма особено голяма връзка между магиите и резултата им, че много неща можеха да се припишат на случайност.

В университета продължих да поддържам някои вярвания, но вече на по-ниски обороти. Случи се така обаче, че се срещнах с жена с претенции за връзка с "висшия космически разум". Същата тази жена с не много дълго образование наговори куп глупости, което пък ме накара да се опитам да я оборя. Така малко по малко и почти случайно попаднах на сайтове като Skeptical Inquirer, Pharyngula и други.

Университетът е време на не по-малък ентусиазъм, така че се нахвърлих да чета цялата тази информация. Помогна и фактът, че учех журналистика, а професор Арнаут Ван Линден постоянно ни набиваше в главата какво е това балансирано писане и защо не трябва да приемаме твърденията за даденост. От навика да пиша "he/she said" мисленето ми се промени- срам не срам, дотогава приемах повече твърдения за истина, а не за мнение.

Бавно, но сигурно изградих навика си да разчепквам аргументи, да проверявам твърденията, избързах от прах малкото си статистически познания.

Как обаче престанах да вярвам в бог? В по-голямата част от проучванията си се занимавах с по-малки въпроси- защо хомеопатията е глупост, защо Атлантида няма да излезе от морето и защо никога не я е имало. Навикът остана обаче- да се търсят добри доказателства.

Беше въпрос на интелектуална честност да призная, че такива добри доказателства за съществуването на бог просто няма.

Тук има и емоционален момент- дори и малко вяра наистина мести планини, а и е един добър източник на комфорт и чувство за контрол и справедливост в живота. При мен обаче се появи въпросът за баланса- можех ли да разделя мозъка си на две и да не прилагам един и същи стандарт за всички мисловни процеси? Не, това беше болезнено за мен.

Да се върнем на Харис и неговата идея за вярата. Според него вярата не е добър инструмент- да приемаш нещата без проверка е непродуктивно в дългосрочен план.

Затова с гордост слагам на сайта си главно А- защото загубата на вярата в бог беше дълъг и труден процес, защото смятам, че имам по-силни инструменти за изследване на света и мога да виждам по-далеч, незаслепена от идеите на религията. Надявам се да постигна нещо добро, екипирана с този опит и познания.