Основната функция да си майка?

Всички хора- и мъже, и жени, имат дълг към живота.

Първото, което идва на ума е, че те имат дълг да станат родители. Не е точно така. Те имат дълг да помогнат на гените си да оцелеят- а да станат родители е само една стратегия за това. Разбира се, да народиш много деца е може би най-директната и ефективна стратегия за запазване на гените- питайте Чингиз Хан, който според легендата дал Y хромозомата си на всеки осми мъж в Европа.

Когато говоря за гени, правя го в смисъла на книгата "Себичният ген" на Ричард Докинс. В нея британският биолог показва, че селективната единица не е организмът или видът, а генът- една древна молекула-репликатор, която е успяла да си изгради биологична машина- тялото на човек или животно или растение. Генът произвежда такива биологични машини, които да помогнат за оцеляването му. Неуспешните биологични машини загиват заедно с онези древни и безлични молекули-репликатори.

Но къде се намират нашите гени? Кой и доколко е генетично свързан с вас?

Детето ми има 50 процента от моите гени. Внучето ми ще има 25 процента - точно толкова, колкото и племенникът ми. Не е ли по-добра стратегия за мен да не раждам, а да подуча брат си да направи на жена си повечко деца- докато аз ги глезя и се грижа те да оцелеят?

Ето как дори и като луда бездетна леля, грубо казано, бих могла да заплатя дълга си към живота, а в замяна да получа продължение на гените си. Всъщност не "аз", а самите гени- именно тези, които залагат в нас алтруизъм, за да можем да се грижим за племенниците си.

И обратното- ако съм прекалено амбициозна майка, мога да народя много деца, да не мога да ги храня и те да измрат, а аз да умра от раждане. Бай-бай гени, бай-бай happiness. Толкова за основната функция да раждам.

Разбира се, различните начини за изпълняване на дълга към живота не остават и без добро заплащане. Родителството е най-голямата биологична инвестиция и тя получава доста бонуси- оргазъм, емоциите около майчинското чувство, голямо количество хормони, от които се чувстваш блага и главозамаяна.

В същото време това нещо си има самоограничаващ се механизъм- прекалено много деца никакъв окситоцин не може да ги балансира, просто ще действат подлудяващо. Затова себичните ми гени освен с матка са ме дарили и с мозък, с който мога да помисля колко деца и как да отгледам, за да продължа най-успешно веригата.

Историята е на моя страна- често обществата се опитват да закрепостят жените си, дори и днес. Все някак обаче ние, проклетиите, изпълзяваме и започваме да променяме света според своето мислене- а то не е лоша стратегия. Добри сме в кооперирането, в създаването на социално лепило, в емпатията. В това няма нищо сексистко- просто хормони и биология.

Човечеството изпълнява един сложен танц, донякъде диктуван от безпощадните ни господари-репликатори, донякъде независим- именно защото гените са ни дали възможност за независимост, "решили" са, че едни независимо мислещи машини ще ги пренесат по-добре през вечността. Приятно е да се мисли, че в този танц всеки дава своя данък за продължаването на живота по някакъв начин- дори и Айн Ранд, представете си! Дори и бездетните дами с много котки, дори и заклетите феминистки, според които раждането заробва. Като погледнем съществуването си в тази светлина, дали раждането е основна роля на женския пол?

Жената не е като мобилен телефон, чиято основна функция е да се провеждат разговори. По-скоро човешкото същество е като iPhone- безкрайно адаптивно, дори когато са иззети наглед "основни" функции. Който може да живее и комуникира с iPhone без набиране на телефони, да вдигне ръка!