За тиквите

Обичам тикви повече от Душко Добродушков.

В 21 век това означава блогърски мета-тикви, а не буквалните запечени до златисто. Но и срещу вторите нямам против.

На мисълта за тиквите ме наведе сутрешното упражнение, за което и на Далай Лама може да не му стигне будисткото търпение. Приготвях домашно пюре от тиква, та да не кара горкото бебе на една гола кърма. Вече мина шестте месеца и му се полага по някоя хапка.

Приготвянето на домашни пюрета наподобява свещенодействията на готвач на nouvelle cuisine или молекулярните изгъзици, сервирани като дегустационно меню. Готви се в малки количества, а целта е фина текстура и още по-фин, почти безличен вкус.

После 99% от пюрето се изхвърля. Останалата част залепва по бебето. Може би няколко микрограма стигат до стомаха му.

Експертите ме успокояват- това било достатъчно за бебето, за да се запознае с храната и да почне да я храносмила. Може би във вселената на Дюн така си захранват бебетата- с по половин грам храна, която те със свръхестествен усет анализират химически и "превръщат".

Откъде идват тия съвети? Да не би да има някаква книга за родители, озаглавена "Как да се грижим за квизац хадерах в най-ранна възраст?".

Бебето обаче не обича храна- гледа като отровен.

Аз си продължавам да обичам тиквите.

Обичам ги под формата на големи купчини по пазари и кръстовища, като заспало полегнало чудовище с възлести мускули.

Обичам оранжевия им цвят, скрит зад сивата кора. Обичам пипалата, които растението пуска. Зеленото растение е любопитно и подвижно, бързорастящо- а накрая завършва с една трудноподвижна кръгла тиква.

Обичам сатанинското проблясване на тиквените фенери.

Все се надявам, че някой ден някоя тиква ще се превърне във Ферари. Или поне Голф двойка.