I iz on teh Interwebs, commenting on foodz

Четенето за храна изостря удоволствието от храната. Когато не я убиваш със собствените си ръце или не я береш, храната може да стане скучна- просто пристига в чиния. За това се грижат множество блогове, наследници на златното време на коментаторите в печатни издания.

Ето един от любимите ми блогове за храна към списание Salon- в него се коментират и готвачи, и ресторанти, и рецепти, а и философията на живота.

Затова се заинтригувах от статията в Капитал- интервю с блогърка, която пише ревюта на заведения.

Докато не прочетох блога й. Ако хигиената в ресторантите беше като граматиката в него, щеше да пламне холера.

Ето цитат от ревюто за "Чекпойнт Чарли"(безсрамно цитирам извън контекст, но то много контекст няма):

"Никога не са ме разочаровали, за съжаление свършва сравнително бързо."

И аз свърших бързо- с четенето на блога.

И за да не хейтвам напразно, правя демонстрация на ревю на ресторант. Понеже нямам финансовите възможности на цитираната блогърка, а и отдавна не съм имала време за лежерен обяд, ще коментирам нещо, което посещавах честичко- кръчмата на Светльо. Тази, в която се хранят дори гурме-писачите в Капитал и Бакхус.

"Заведението дори си няма име. Наричат го "При кръчмаря", за по-екзотично- "При кръчмарО" или пък "При Светльо", по името на собственика. Географски се намира някъде по средата между "Чекпойнт Чарли" и "Крим", но е на ниво под тях, тоест в мазе. Докато си гледаш в краката по стръмната метална стълба, носът ти вече регистрира готвеното за деня. "При кръчмаря" няма меню, храната се появява според сезона, а и според въображението на готвачките, които често се сменят. Една от тях можеше да прави само скара. Друга имаше самобитна рецепта за лазаня, смесица от италианска текстура и български вкус. Ако се колебаеш, самият Светльо ще ти каже кое днес е най-вкусно, кое е сготвил лично.
До Светльовата десница е застанал щандът със салатите, най-вече от сезонни зеленчуци. Там се появяват и примамливи парчета диня през лятото- сиренцето е точно до динята, и тъмновинени кубчета червено цвекло през зимата. Тук понякога кацват лютите чушки (пресни или печени и мариновани), както и киселите краставички, за които признавам, че хваля поради спомените си от бременността.
Втори щанд държи тавите с основните ястия. Някои са стандартни за българската кухня- мусака, пълнени чушки. Някои са толкова прости, че са се превърнали в легенда- запечените картофки на фурна, уважително подложени на бавен огън, докато скробялата им се разложи на монозахариди и им даде сладък вкус на ангелска храна; благородната реакция на Майер пък превръща ъгълчетата им в хрупкаво и златисто удоволствие.
Скарата е в достатъчно количество, че да задоволи месоядните и тези на нисковъглехидратна диета.
Храната при Светльо задоволява глада по различен начин. Бих го нарекла anti-establishment и се чудя как близкият арт хостел не е сключил договор за доставка на храна. Чудя се как около него няма колония от хипита, които биха намерили дори и веганско меню. Те биха се опиянявали от мирното съжителство на хищници и постещи, които се навъртат около щандовете с храната и правят своя избор за деня.
Храната при Светльо изглежда опасно- но досега никога не ме е разболявала, за разлика от смърноносната супичка на Чекпойнт Чарли. Въпреки че не е закрита от витрини, тя е гореща и се изяжда бързо. От гладни хора.
Когато влезеш в мазето на кръчмаря, усещаш глада и в костите си. Вместо да гледаш ламинирано меню, започваш да душиш въздуха и вътрешният глас на апетита ти се изкачва в кресчендо, докато не можеш да игнорираш желанието си за кисела краставичка. Малко салата от едната страна на чинията, после непреодолимо желание за протеин, после за десерт- крем или домашна торта или пък диня.
Кухнята на Светльо еволюира, и то бързо. Селективният натиск е безжалостен- гостите не се свенят да похвалят, но и да недоволстват от сготвеното.
Франк Хърбърт, в безсмъртната си фантастика, беше казал, че един процес не може да се разбере, като се спре. Важи с пълна сила за Светльо- посветете му поне 10-20 обяда и ще гледате на храната по различен начин. Един ден ще се чувствате като приключенец на друга планета, а на следващия ще се пренесете в кухнята от детството си, с вкуса на традиционната кухня на мама."

Та ей в този дух. Хайде, че пека мъфини.